Пламен Николов: За САЩ'94 заминах със счупено ребро, всеки момент можеше да ми пробие дроба

Пламен Николов е роден на 20 август 1961 г. в Дряново.

Започва кариерата си в местния “Локомотив”, откъдето през 1980 г. преминава в софийския му съименник.

В “Локо” (Сф) остава 10 години, като печели купата на Съветската армия през 1982 г., макар и като резерва.

През 1991 г. след провален трансфер в Испания подписва с “Левски”, за да стане част от един от най-силните отбори на “Левски” за всички времена - три поред шампион (1993-1995 г.) и носител на купата на България през 1992 и 1994 г.

Четири пъти поред е избиран за най-добър вратар в първенството от 1992 до 1995 г.

Част от националния отбор за световното първенство в САЩ. В мача за третото място срещу Швеция сменя на полувремето Боби Михайлов при 0:4 и пази до края, без да допусне гол.

Приключва кариерата си в “Септември”, след което е треньор и спортен директор в различни клубове.

- Винаги те наричам “единствения ни “сух” вратар в историята на световните първенства”. Като шега ли го приемаш, или има и някаква частица гордост?

- Е, зависи кой как гледа на нещата. Някои хора имат проблем с това нещо.

- Какъв проблем може да има който и да е с това?

- Абе който има, има. Но си пазя една разпечатка от ФИФА, на която има статистика, спасени положения, удари, всичко. Вратар без гол - нормално е да се радвам. Защато ако бях пуснал и аз, щеше съвсем катастрофална да е загубата. Най-важното за мен на това първенство беше, че въобще играх. Когато един футболист отиде на световно първенство, целта му е да играе. В този отбор с този състав беше напълно нормално някои въобще да не играят. Но въпреки това бях част от поколението, което направи така, че да зарадва целия български народ.

- Предполагам как ще ми отговориш, но все пак. Имаше ли скандал на полувремето на мача за третото място срещу Швеция? Хвърлял ли е Боби Михайлов ръкавиците?

- Аз не бях в съблекалнята, а загрявах. Тук ще отворя една скоба. Още с отиването на това първенство аз имах голям проблем. Но последната контрола преди заминаването срещу Украйна и след това в Щатите с мексиканския “Текос” (Гуадалахара), в които аз играх, получих много неприятна контузия - счупено ребро. Доктор Гевренов, бог да го прости, ми каза тогава, че няма кой да ме сменя, това е положението, да стискам зъби. Цялото първенство го изкарах с един бандаж.

- Счупеното ребро е една от най-болезнените контузии, нали?

- Болезнено, неприятно, всичко накуп. За всяко нещо се слагат едни лепенки, бандажи, за да не стане някоя неприятност. Ако се отплесне, може да пробие дроба като стой, та гледай. Иначе за полувремето срещу Швеция казват, че наистина е имало разправия, нервите са взели връх. Аз си спомням само, че както си загрявахме, ритахме топка, правехме упражненията, дойде Краси Борисов (помощник-треньорът на националния отбор - б. а.) и ми каза: Стягай обувките, влизаш! Явно съм го погледнал особено, защото той добави: Не ме гледай така, правим смяна. И аз какво да правя - вързах обувките, облякох екипа, сложих всичко от екипировката, каквото трябваше, и влязох.

- Съжали ли чисто колегиално Боби Михайлов в ситуацията? Цяло първенство титуляр и капитан, четири гола за едно полувреме, а тук - смяна.

- Естествено. Много е неприятно в подобна ситуация, след като си достигнал дотук, бил си главно действащо лице в някои от срещите, а в един момент... Целият отбор не беше на познатото равнище, може би умората си каза думата - от цялото първенство, от мачовете, но най-вече от разочарованието от полуфинала. Ние не бяхме си и помисляли, че може да мечтаем за финал, но в мача с Италия го видяхме, че не е мираж. При това по такъв начин. Друг е въпросът, разбира се, ако съдията все пак беше дал втората дузпа, дали щяхме да я вкараме и как щеше да се развие мачът в едни евентуални продължения. Но факт е, че се чувствахме ограбени, макар да не бяхме нито първите, нито останахме последните ощетявани по този начин. Но ние явно не успяхме да го понесем, защото бяхме на гребена на еуфорията след всички хубави мачове, след това, което направихме в САЩ, че сякаш малко по детски реагирахме. Все едно са ни взели любимата играчка и ние рухнахме психически.

- Имаше ли обещана допълнителна премия конкретно за този мач? Имам предвид, ако бяхте трети, а не четвърти? Говореше се, че това малко пренавило пружината на титулярите.

- Доколкото си спомням, премиите си бяха регламентирани още преди световното.

- Не, става въпрос, че са влезли от ръководството и са казали: Ако сте трети, по още 10 000 долара на човек примерно.

- Това абсолютно не отговаря на истината. Даже не си и спомням какви премии взехме тогава, но всичко беше уговорено отпреди. След победата над Гърция, на срещата с Чападжиев той ни каза, че ако станем световни шампиони или играем финал, ще има една глобална премия от него. Аз го гледах и си мислех: Абе тоя човек к'ви ги говори? Ние сме дошли за една победа, а той - полуфинал, финал... А в крайна сметка така и стана.

- Швеция беше голям отбор тогава. Не се ли притесни?

- Всъщност шведите се промъкнаха до полуфинала през иглени уши. Биха с дузпи Румъния, а тогава съседите бяха голям отбор. Скоро четох едно интервю на Георге Хаджи, в което той казва, че те са били най-силният отбор на това световно, и си вярва. А нас срещу Швеция ни подведе, от една страна, пренавиване, както вече казах, а от друга - не несериозно отношение, а липса на концентрация да го нарека. Единият гол стана след някакво нарушение, докато нашите си говореха какво да се направи, как да се направи, те го изпълниха - и гол. После съмнителна ситуация за засада. И така. Често се случва резултатът да не показва реално положението на терена. Те си вкараха положенията, ние не успяхме. Обратното беше нашият мач с Гърция - 4:0. Или срещу Аржентина. Позиционно те може и повече да са владеели топката, обаче ние си вкарахме положенията, при това, когато трябваше.

- Кое помогна на отбора да се изправи след 0:3 от Нигерия на старта? Каквото и да си говорим, това беше голям шамар.

- За Нигерия всички, имам предвид и нас, футболистите, и треньори, и цялата българска общественост, подходихме малко пренебрежително. Един вид - е, Нигерия... Дебютанти, мечтан съперник за така чаканата първа победа на световни финали. Никой не се съобрази, че те бяха шампиони на Африка, имаха добри футболисти. Казахме си - сега е моментът. Една контраатака и ни поведоха. После изравнихме, но отмениха гола, защото беше директно от непряк свободен удар, после 2:0 и всичко свърши. Но 3:0 не беше показателно според показаното на терена. Но цялата преса гръмна: Бездарници, как можахте...

- Добре, че дойде онова 4:0 над Гърция.

- Да, а и ни помогна, че и гърците допуснаха голяма и неприятна загуба, след което треньорът им направи 7-8-9 промени в състава, вече не си спомням точно. Добре, че нашето ръководство не се плъзна по тази плоскост, запази спокойствие и заложи на същите хора. Не ги отхвърлиха, не казаха: край, ще сменяме всичко, ще пускаме нов състав. Все пак повечето от нашите титуляри играеха в Европа. Както аз обичам да казвам, в лявата половина. Това, като застанеш пред картата. Срещу Гърция нещата бяха както в първия мач, или накрая срещу шведите, но с обратен знак. Поведохме рано, после стана 2:0 и всичко си дойде на мястото.

- Спомена за треньорите. Пената нарочно ли ги казваше тези бисери, или му се изплъзваха неволно?

- Не съм се замислял. Но това, което му идваше отвътре, беше как работи с хората. Не при всеки се получава. Има немалко примери, когато добри специалисти в треньорската професия са се проваляли заради отношенията си с играчите. Това е изкуство, талант. Пената може и умишлено някой път да е вкарвал лафове, за да разведри обстановката, особено когато говори индивидуално с футболистите. 

Понякога беше лежерен, даже бих казал либерален по отношение на режима, което други треньори не го допускаха. Аз съм убеден, че той знаеше всичко, което се случва - кой излиза, кога се прибира, какво прави. И на лагера, и на световното. В случая проработи, а на световното в Мексико, когато не са им давали да пият вода, държали са ги затворени и така нататък, е обратният пример - последвал е провал. В Щатите всичко беше нормално, който каквото искаше, го получаваше - с храната, с водата, с други напитки, с възстановителните процедури. При нас жените бяха в Америка, това успокои обстановката.

- Спомена, че повечето ни титуляри в САЩ играеха в отбори “по-наляво”. Обаче 8, от които 6-има титуляри, си бяха вдясно - в България. Това ли беше най-силният отбор на “Левски” в историята?

- Не може да се прави паралел между отбори в различни епохи. Всяко едно поколение си има особености. Дали отборът от 1968 г. е най-силен, дали този от 75-а, дали от 84-а, когато за първи път “Левски” печели трите купи в един сезон? Или пък нашият от началото на 90-те години, който стана три пъти поред шампион и спечели големи победи - и у нас, и в Европа? Факт е, че от “Левски” в разширения състав за световното бяха повикани осем футболисти, значи тогава в България сме били най-силни.

- Към “Левски” ще се върнем. Разкажи първо за Дряново. Играеше ли се там футбол много, как стана вратар? Обикновено на вратата слагаха или най-дребния, или най-некадърния...

- Всъщност в махалата играех централен нападател. Дойдоха да ни оглеждат, а тогава, ако парафразирам популярния лаф, нямаше компютри, имаше компоти. Аз се записах, това си беше мечта - да тренираш футбол. Обичам да казвам на майтап, че съм избрал да съм вратар, защото беше мързелив пост, най-малко се тичаше. Но каквато и да е била причината, застанах на вратата. Минах по цялата верига - детски отбор, юноши, накрая при мъжете, бях на 17 години.

- В зоните (сегашнага “В” група - б. а.)?

- Да, зона “Янтра”. Тук може би е моментът да благодаря на един човек, лека му пръст, за всичко, което е направил за мен - Руси Пенчев, почина наскоро. Той беше от старите футболисти в отбора, занимаваше се с мен, биеше ми удари: Малкия, я застани на вратата!

- Как стана преходът от зоните в “А” група и “Локо” (Сф)?

- Всъщност играх и в “Б” група. От зоните влязохме в северната “Б” група и изкарахме един сезон, преди пак да изпаднем. Трябваше да влизам в казармата през лятото на 1980 г. и тогава “Локо” (Сф) беше в Дряново на подготовка, треньор беше Цецо Илчев. Играхме контрола с тях, позагледаха ме и подпитаха какъв съм, що съм. Като разбраха, че трябва да влизам в казармата, ме взеха в жп войски и ме прехвърлиха в школата на “Локо” (Сф). Първо започнах в старшата възраст “червено-черните”. Стар войник ми беше националът Сашо Марков, който ходи на световното в Мексико, а със Стойчо Стоев бяхме набори.

- Малцина знаят, че цели десет години си изкарал в “Локо” (Сф).

- С първата година при юношите - единайсет. Първата година при мъжете титуляр беше Румен Горанов, втората се върна и Кольо Донев от “Академик”. Първите години не пазех много при тези величия, но после с Донев започнахме да се редуваме, преди той да напусне и да отиде в “Етър”. И така до 1991 г.

- Какво стана тогава?

- Подписах с един отбор в Испания, “Паламос”. Той е от едно градче на 100 км от Барселона. Мингея и неговата мениджърска агенция уреждаха трансфера. Но тогава имаше проблем с чужденците, даже Стоичков го засегна, когато бяха четирима там - той, Куман, Лаудруп и Вичге. Но в първа дивизия поне можеше да са картотекирани четирима, а да играят трима. Във втора трима трябваше да са и картотекираните. В “Паламос”, който беше като втори отбор на “Еспаньол”, имаше трима - двама бразилци и аржентинец, та за мен място не се намери. Прибрах се в България, първенството беше започнало. Седях и чаках. Обаждаха се оттук-оттам, но аз си траех и тренирах с “Локо” (Сф). 

Един ден дойде Наско Хаджийски и каза: Томас Лафчис иска да те види в офиса. Беше 2-3 октомври, не помня точно, но четвъртък. Попита ме дали съм готов за игра. Готов съм, казах. Тогава върви и се събличай за тренировка, другото е мой проблем, каза Лафчис. В събота играх първия си мач - срещу “Берое” на “Герена”. “Левски” го водеше Стефан Аладжов, а следващата седмица назначиха Динко Дерменджиев. До края на годината изиграх осем мача. Седем победи и един равен 0:0 с “Етър”. От шест точки разликата с ЦСКА я стопихме до една. Чико си тръгна на Нова година, не се разбра с Лафчис, дойде Иван Вутов. Продължихме преследването, обаче един равен в Пловдив и особено загубата от “Берое” в един дъжд беше фатална. Гошо Гинчев вкара за тях, после Митко Трендафилов. Само купата взехме след победа над “Пирин” в Пазарджик. Но от следващата година започна серията от три поредни титли.

- Всички си спомнят от тези години 7:1 над ЦСКА и отстраняването на “Глазгоу Рейнджърс”. Това ли са най-паметните ти мачове за “Левски”?

- Всъщност с “Рейнджърс” играх само в единия мач - в реванша. В Глазгоу бях резерва.

- Имаше ли тогава в теб обида, че когато дойде Олег Моргун от “Етър”, ти се превърна в резерва? Той беше доведен от тогавашния треньор на “Левски” Георги Василев.

- Имаше обида, естествено. През 1993 г. станахме шампиони, аз взех купата за най-добър вратар, но с идването на Моргун в подготовката от първи вратар станах изведнъж трети. Тогава влияние да остана оказа Стефан Стайков. Каза ми: Стой и тренирай! Въобще не си прави илюзии, че можеш да напуснеш. Моментът дойде доста бързо, даже не очаквах, че така ще се развият нещата. Но при вратарите е така - щастието на един се крие в нещастието на друг. Моргун получи някаква контузия, разтежение в корема. Първия мач в Горна Оряховица го изкара Здравко Здравков, но и той получи травма. Аз влязох и доиграх, 0:0 свърши мачът. Там и на Петьо Хубчев “му излезе късметът” - Вальо Дъртилов се контузи и той трябваше да влезе. 

До петия мач не бях получавал гол, но ми вкараха един срещу “Черно море” и Георги Василев реши да ме смени пак с Моргун. В Глазгоу Гочето пак сложи Моргун, защото според него бил по-добър на центриранията. Но това му беше последният мач практически. След това аз пазих всичко - и реванша с “Рейнджърс”, и срещу “Вердер” двата мача, та чак до идването на “Байерн” за 80-ата годишнина на “Левски”. Това натежа Пенев да ме вземе на световното.

- Откъде тръгна интригата, че Наско Сираков те е накарал да пуснеш гола срещу “Славия”, когато “белите” станаха шампиони?

- Измислиха го заради един рожден ден на Илияна Раева, на който бях. Слуха го пусна един човек от ръководството, не Лафчис.

24 часа, 14.03.2015 г.