„Едно време, когато още бе активен футболист, Трифон Иванов си купил танк. Взел го директно от армията без амуниции, за да го кара по поляните в провинцията в свободното си време. В крайна сметка и това занимание му омръзнало и той продал танка. Иванов, който си замина от този свят на 13 февруари преди почти 9 години само на 50-годишна възраст след сърдечен удар, наистина бе единствен по рода си.
Любителите на футбола безпроблемно разпознаваха Иванов след запомнящите се негови изяви за България на световното първенство през 1994 година. Той бе владетел в центъра на защитата на отбора, който сензационно достигна до полуфиналите, но освен това бе забележителен с нетрадиционния си външен вид. Висок и едър, с дълга коса и огромна брада, той неслучайно получи прозвището „Човекът-вълк“. Присъствието му на терена бе плашещо за съперника и на моменти дори екстремно.
Преди четвъртфиналния двубой на България срещу Германия, Иванов хумористично казал на старши-треньора си Димитър Пенев да не се притеснява: „Просто се отпусни. С кръвожадния ми външен вид ще ги уплаша до смърт още преди да сме излезнали на терена. Руди Фьолер ще падне като усети дъха ми.“ След това Иванов изнесе вликолепен мач при победата на българите с 2:1, помнена най-вече с гола на Йордан Лечков с глава след летящ плонж. Най-големият момент на Трифон Иванов в мача бе, когато се хвърли на пътя на топката и блокира зловещ удар на Лотар Матеус.
Именно този жертвоготовен стил на игра превърна Трифон в любимец на публиката.
Феновете на Левски в България са известни с това, че никак не харесват футболистите на ЦСКА София, независимо дали в момента играят при тях, или са играли в миналото. Христо Стоичков, например, е мразен силно от тях, но Трифон Иванов – който четири пъти е играл за „червените“ и е спечелил три титли на България за тях, е обожаван дори от феновете на Левски. „Трифон бе уважаван от всички, защото е напълно невъзможно да го мразиш.
Той бе човекът, който обединяваше останалите“, казва българският журналист Константин Симидчийски пред ESPN. Определено това бе случаят в националния отбор на България, където съблекалнята обикновено бе разкъсвана между приятелите на Стоичков от ЦСКА и лагерът на Левски София, воден от Борислав Михайлов и Наско Сираков. „Аз помагах да се водят преговорите между двете страни. Веднъж Стоичков не искаше да тренира и твърдеше, че го боли кракът и останалите веднага искаха да разберат какво се е случи. Тогава поисках от треньорите да му дадат почивка и това успокои обстановката в отбора“, спомня си пък самият Трифон Иванов. Приносът му за националния отбор на България също е огромен още от дебюта му с екипа на страната през април 1988 година, като полузащитник, който вкарва и гол след центриране на Наско Сираков от корнер за 1:1 срещу Източна Германия.
Общо Иванов отбелязва шест гола в 76 мача за националния тим на родината си, но два от тях са особено забележителни. Първият е феноменалното му воле срещу Уелс в Кардиф, което откри резултата при успеха на българите с 3:0 в квалификация за Евро’96. Трифон получи топката на границата на наказателното поле и с убийствен удар я прати в мрежата на вратаря още преди да е тупнала на земята – удар от световна класа за всеки футболист, камо ли за суров централен защитник. Иванов имаше страхотна техника, когато ставаше дума за шутове към вратата. Това е свързано с годините му като юноша на Етър Велико Търново, когато играе като централен нападател преди един от треньорите му да реши, че той ще е по-полезен в отбрана.
Вторият му запомнящ се гол за България е попадението му с глава срещу Русия в квалификация за световното първенство през 1998 година. Победата с 1:0 осигури на българите първото място в групата и класиране на финалите във Франция, което в крайна сметка се оказа огромно разочарование за страната. България спечели само една точка в групата, а капитанът Трифон Иванов се отказа от националния отбор след разгром 1:6 от Испания. Този факт е до някаква степен символичен, тъй като Иванов започва кариерата си в чужбина именно в Испания, където се трансферира от ЦСКА София. Той преминава в Бетис през декември 1990 година.
В първите си мачове на испанска земя той е толкова впечатляващ, че Йохан Кройф веднага го иска в Барселона, където Роналд Куман е контузен. Собственикът на Бетис Мануел Руис де Лопера отказва да продаде голямата си звезда. „Имаме нужда от теб тук“, казва на Иванов президентът и блокира най-голямата му възожност за развитие в неговата кариера. Същият сезон Бетис изпада от испанския елит и Иванов е върнат под наем в родния Етър и ЦСКА преди да се завърне отново в Бетис и да играе в края на сезона в Сегунда Дивисион. Трифон все пак успява да влезе в заглавията на вестниците на „Камп Ноу“. Преди първия му мач на този стадион през февруари 1991 година Стоичков, който е наказан за мача, посещава своя добър приятел в хотела на Бетис. „Ще ви вкараме поне четири гола“, казва нападателят. „Не знам дали това ще стане, но аз ще ви вкарам поне два“, отговаря му Иванов.
Стоичков се присмива на това изявление и се съгласява да купи бутилка уиски на защитника и да му даде да кара неговото БМВ, ако това се случи. И това се случва. В крайна сметка и двамата се оказват прави – Барселона печели с 4:2, но и двата гола за Бетис идват след голове от дузпа на Иванов. В Бетис и до ден днешен пазят скъпи спомени от своя велик български защитник. Хуан Мерино – техният сегашен старши-треньор, някога играе редом с Иванов в отбора. „Той изглеждаше така, сякаш идва от гората и имаше смелостта да казва неща, които останалите се страхуваха.
Точно затова го избрахме за наш капитан“, казва за него Мерино. Иванов напуска Испания през 1993 година, за да прекара два сезона в Нюшател Ксамакс в Швейцария. Там той често влиза в конфликти с треньора си Гилбърт Грес. Трифон често припомня забавната история как президентът на клуба накарал Грес насила да го пусне в игра, въпреки че той трябвало да е извън групата за даден мач. „Седях в кафенето, пиех кафе и си пушех цигара, когато в него влезе президентът. „Какво правиш тук?“, попита ме той. „Днес няма да играя“, отговорих му. След това треньорът дойде при мен и ме помоли да загрявам“, спомня си Иванов. В същия мач той бележи победен гол за отбора си в края на срещата. Най-добрият сезон в кариерата на Иванов е 1995-6, когато той подписва с Рапид (Виена).
Клубът му става шампион на Австрия и достига до финала на турнира за КНК с победи над Спортинг (Лисабон), Динамо (Москва) и Фейенорд. „Този финал е мач, който никога няма да забравя. Само четирима българи са играли във финал на европейските клубни турнири – Стоичков, Емил Костадинов, Димитър Бербатов и аз. Това е голяма чест. Радвам се, че имах тази възможност“, припомня си Иванов.
Той играе много добре в мача в Брюксел, спирайки Раи и Юри Джоркаеф, но Пари Сен Жермен все пак печели с 1:0. Иванов е избран за Футболист №1 на България през 1996 година и играе в Шампионската лига с Рапид Виена. Там австрийците печелят две точки от шест мача с Манчестър Юнайтед, Ювентус и Фенербахче. Мачът на „Олд Трафорд“ е особено запомнящ се за него, тъй като в него разменя фланелката си с Ерик Кантона. „След последния съдийски сигнал много футболисти на Рапид отидоха при Кантона да искат фланелката му, но той им каза, че тя е запазена за Трифон Иванов“, казва с гордост българинът.
След края на кариерата си през 2001 година Иванов предпочита да води скромен живот в село в околностите на родния му град Велико Търново. Легендарният му статут никога не се променя и интервютата на медиите с него са очаквани с нетърпение от феновете в България. Страната може да има и по-големи таланти в златното си поколение от 90-те години, но никой не е толкова обичан от хората, колкото Трифон Иванов, наричан на галено от българите Туньо. Неговата преждевременна и внезапна смърт шокира хората в България, които ще запазят незабравимите си спомени от „Човека-вълк“. Наследството му ще живее вечно, а снимките със страховития му външен вид от световното в САЩ през 1994 година са толкова пресни, че сякаш турнирът е завършил вчера.“
Няма коментари:
Публикуване на коментар