вторник, 28 февруари 2017 г.

Роберто Баджо: Врагът на катеначото, легендата, която изпусна дузпата на живота си

Една от най-големите легенди на световния футбол навърши 50 години. Роден на 18 февруари 1967 г. в малкото градче Калдоньо – до Виченца, Роберто Баджо още от много млад започна една много успешна кариера, продължила две десетилетия, в които той игра и за трите италиански гранда (Ювентус, Милан и Интер) и предвождаше „Скуадра адзура“ на три световни първенства (1990, 1994 и 1998 г.), като се превърна и в единствения италианец вкарвал гол на три мондиала.

С националния отбор на Италия преживя и най-тежкия момент в кариерата си. Добре помним американското лято през 1994-та, защото именно Баджо срази и нашия национален тим на полуфиналите. Той беше пристигнал в САЩ като актуалния носител на „Златната топка“ и доказа, че може да бъде лидер, като избута „адзурите“ до финала, като вкара решителни победни голове първо на осминафиналите, а след това на четвъртфиналите и полуфиналите. На финала срещу Бразилия – първият в историята завършил без голове той обаче изпусна решителната пета дузпа за Италия и така сам връчи в ръцете на Ромарио, Бебето и компания световната титла, която той никога не успя да вдигне, въпреки че в кариерата се поздрави със сребърен и бронзов медал от световно.



Тази дузпа го беляза до живот и днес вече никой не помни, че освен него пропуски направиха още Барези и Масаро.

„Това беше най-тежкият момент в кариерата ми и ме преследваше с години. Още го сънувам. Беше много трудно да се отърва от онзи кошмар“, разказва мъжът с baggio-brazilопашчицата в автобиорафията си съжалявайки, че на втори пореден мондиал е победен след дузпи. През 1990-а на домашното световно в Италия „адзурите“     паднаха от Аржентина на полуфиналите. Тогава Баджо вкара от бялата точка. Друг гений – Диего Марадона пропусна, но победата отново бе на страната на съперника на Италия.

„Знаех, че Тафарел винаги се мята встрани и затова реших да бия в средата на средна височина, така че да не може да спаси с крак. И до ден днешен обаче не знам как вдигнах топката три метра над вратата. Пропускал съм малко дузпи, но когато съм пропускал винаги вратарите са ми ги хващали, никога не съм ги пращал в облаците“, признава Роби, който преди фаталния пропуск има 45 отбелязани гола от дузпа от 50 опита.

Още като 16-годишен във Виченца той беше натоварен със задачата да изпълнява дузпите. За отбора от родния си град игра два сезона и го изкачи в Серия Б, след което беше привлечен от Фиорентина заради невероятния му голов нюх и преди всичко заради магията, когато топката е в краката му и която му донесе прякора „Рафаело на калчото“.

Във Фиоре изкара пет сезона. Първите два бяха по-скоро за адаптация на младока към елитния футбол, но в следващите три той отбеляза 50 гола. Десният му крак сътвори някои от най-красивите голове, които някога е виждал ст. „Артемио Франки“. Класата му при пряк свободни удари пък сътвори десетки шедьоври.




През 1990-а той извърши невиждано предателство като премина от Фиорентина в Ювентус. Роби обаче беше толкова голям, че години по-късно дори и това предателство му е простено. В Ювентус той проправи пътя си към върха. През 1993-та спечели „Златната топка“, а в тази година „биаbaggio-balon-dorнконерите“ бяха спечелили само Купата на УЕФА. Със „Старата госпожа“ той спечели две титли на Италия и вкара 115 гола в 200 мача. В последния сезон все пак нивото му на игра значително спадна заради постоянните контузии, които предстоеше да го мъчат до края и да сложат кръст върху една от най-блестящите футболни кариери. Въпреки големия му брой голове той не беше чиста деветка, но не беше и десетка. Предшественикът му в Юве Мишел Платини може би дава най-точното определени – „той беше 9-ка и половина“. Малко футболисти можеха да задържат топката, да правят финтове като Баджо и никой не е принуждавал вратарите – мъчейки се да го спрат, да сядат или падат на земята, колкото него.

От Ювентус премина директно в Милан, където изкара две години без блясък. Последва сезон на възраждане в Болоня, където в 33 мача отбеляза 23 гола. Очевидно се бе върнал към най-добрите си години и това му заслужи повиквателна за Мондиал ’98, където отново беше победен… след дузпи. Този път беше точен от бялата точка, но Италия загуби от бъдещия шампион Франция на четвъртфиналите.

Своеобразното му възкръсване му заслужи трансфер и в третия гранд на Италия – Интер. И от този период със сигурност ще се запомни онзи мач срещу Реал (Мадрид) през сезон 1998/99, когато влезе от резервната скамейка и победи Кралския клуб с 3:1 отбелязвайки два гола. Но онзи Интер изживяваше тежки моменти. Смени четирима треньори за два сезона, към които Баджо така и не успя да привикне, а всичко приключи с голям скандал с Марчело Липи.

„С онзи Липи от времето му в Интер бяхме в непрестанна война и нямах нито минута покой. Ако направех един финт повече и той се вбесяваше. Ако някой съотборник ме поздравеше, той почервеняваше от яд. На 33 години той ме направи резерва на резервите. Но колкото по-ниско ме поставяше, аз толкова по-високо летях“, разказва в книгата си Баджо, който беше признат за „враг на катеначото“, онзи така типичени стил за онези години италиански защитен стил на игра. Именно поради тази причина и самият Роби е създавал много главоболия на треньорите си, които пък неведнъж му отвръщаха с демонстративно изваждане от състава.

Още от дете той е имал проблеми с треньорите си. След като обаче те го връщали сред титулярите той не отвръщал с един гол. Вкарвал по седем. С онзи Интер направи същото. Беше пуснат като титуляр в решителния мач с Парма за място в Шампионската лига и се отплати с два страховити гола, с които каза сбогом на „нерадзурите“ класирайки ги в най-силния клубен турнир.




Краят на кариерата му беше в Бреша. Вече без напрежение, без стремежи към титли или класиране в Европа, той се наслаждаваше на футбола, така както го правеше като малък във Виченца. С тима от Северна Италия той изкара четири сезона, изигра 95 мача, в които вкара 45 гола, единият от които според мнозина е най-красивият в кариерата му. И то срещу бившия му Ювентус.



Беше различен като футболист, беше различен и като човек. Беше будист, но в същото време любител на лова.

Получи страхотен край на кариерата си в националния отбор, baggio-raulс който така и не можа да вдигне трофей. През 2004-та, годината на оттеглянето му от футбола той получи и последната си повиквателна за „Скуадра адзура“, за да изведе отбора в приятелска среща с Испания и за да може да бъде изпратен от цялата страна, която обожаваше неговите финтове, неговите пасове и неговите голове. Цяла Италия го обичаше, независимо, че пропусна дузпата на живота си и дузпата на милиони свои сънародници.



Няма коментари:

Публикуване на коментар